Студент по актьорско майсторство в НБУ, в класа на доц. Снежина Петрова, Антон Димитрачков, участва в няколко представления, играещи се в ралични театри в страната и разбира се тези, в университета. Антон застана през ModArts, за да разкрие любимата си поезия, коя е книгата, която го вдъхновява и зарежда и в какво намира “бягство“ от реалността...

  • Как „бягате“ от действителността, от всичко това, което Ви „изморява“ не само физически, но и емоционално? Как се зареждате?

Пиша кратки разкази, това ме вкарва в един нов и интересен за мен свят. Обичам да се разхождам и срещам с нови и позитивни хора, това ме зарежда когато има някакъв труден момент за мен. В тази ситуация излизам вечер и се разхождам около блока.

Сега всички имат нужда от повече любов, за това ще ви споделя едно стихотворение на Евтим Евтимов:

"Загребала в ръката си гореща едно дъждовно облаче над мен,

ти бършеше прозореца отсреща, от погледите мои замъглен.

Нечути думи, срещи неприети, изписана от сълзи стъклопис,

изтриваше над мене ти.

И ето - прозорецът отново беше чист.

Просветваха стъклата като листи.

Изтрити бяха тъмните следи.

А аз си мислех, че небето чистиш,

и падаха в ръцете ми звезди.

Росата в равнината е изгряла

По капките и сребърни вървя

А утре сам ще бъда капка бяла

Под тая необятна синева

Пчелите ще ме търсят по цветята

Щурците – в кладенчета от очи

Земята – в облаците и тревата

А аз ще бъда в твоите очи."

  • Има ли книга, която Ви е променила по някакъв начин, която препрочитате отново и отново в търсене на „спасение“?

Обичам, в нещата, които чета и гледам, да намирам някакъв смъсъл за мен самия, напоследък съм наблегнал на фантастиката, а едно от любимите ми произведения, което мога да препрочитам и да препрочитам е "Пътеводител на галактическия стопаджия" и искам да завърша в една от любимите ми части от книгата:

.....

„Напук, на каквато и да е вероятност на няколко мили над повърхността на една чужда планета най-неочаквано бе сътворен един кашалот. И тъй като това не е мястото, което един кашалот обикновено заема, бедното невинно същество имаше твърде малко време, за да осмисли житието и битието си като кашалот, преди да прекрати съществуванието си като кашалот. Предлагаме ви пълен запис на мислите му от първия момент на съществуванието му до последния.

„-Ооо! Какво става? - помисли си той. Ъъъ, извинете, но кой съм аз? Моля? Защо съм тук? Какъв е смисълът на моя живот? Какво искам да кажа с това кой съм аз? Трябва да се успокоя, да се окопитя... ооо, изпитвам много интересно чувство, какво ли е то? Усещам нещо като... повдигане или гъделичкане в... в... ами, май няма да е зле да започна да давам имена на нещата, ако искам да напредна в това, което с цел да бъда разбран наричам спор, наричам живот, така че да го наречем... моя стомах. Така. Ууии, ама то става все по-силно!

-Хей, ами какъв е този свистящ, бучащ шум покрай това, което ми хрумна да нарека своята глава? Може би ще го нарека вятър! Дали това име е подходящо? Засега става - може би по-нататък, когато разбера за какво служи, ще успея да измисля по-добро име. Трябва да е нещо много важно, щом го има в такова голямо количество.

-Хей! А какво е това? Да го наречем... да го наречем... опашка. Да, опашка.

-Хей! Я виж как красиво мога да я размахвам насам-натам. Ай, ай! Ех, че е хубаво! Е, няма голяма полза от цялата работа, но по-нататък сигурно ще видим за какво служи.

А сега да видим дали вече не съм си изградил ясна представа за нещата?

- Не. Здраве да е. Иначе е страшно интересно, толкова много неща ми предстоят, толкова много неща трябва да осмисля, че чак свят ми се вие от нетърпение... Или може би е от вятъра? Ама той наистина става много силен. Я гледай! Хей, какво ли пък е това нещо, което изведнъж се забърза към мене? Много, много бързо. Толкова голямо и гладко, и закръглено, че се нуждае от голямо, солидно звучащо име, като... ъъъ... земна твърд. Точно така. Много хубаво име - земна твърд! Интересно дали ще иска да станем приятели.“ Останалото след едно внезапно пльосване е тишина. Колкото и странно да е, единственото нещо, което мина през ума на вазата с петунии, докато падаше, е: „О, не, пак ли?“

„Мнозина смятат, че ако знаехме защо вазата с петунии си помисли именно това, щяхме да разбираме същността на вселената доста по-добре, отколкото сега.“